„На футболистите им ръкопляскат стадионите. На волейболистите им ръкопляскат от трибуните. А на алпиниста, изкачил върха, му ръкопляскат само боговете.“ Това са думи на българския алпинист Боян Петров.
Победата често е самотно изживяване. Сама по себе си тя не е сладка, колкото извървения път до нея. Някои го изминават честно – без кислородни маски и шерпи, дори с по-малко дрехи, за да излязат извън комфортната си зона и да бързат повече към върха. Извървяват го въпреки диабета и победените болести, въпреки нещастните събития и контузии. Изправят се и продължават. И стават най-добрите. И Мергел ги пита, „Има ли други като теб в България?“, а Боян гордо заявява, „Всички сме такива там!“.
Победата често не е такава, каквато повече хора си представяме. Романтиката, възгласите, удовлетвореността от постигането на целта изглежда са по-скоро част от вълнуващ филмов сценарий. Когато се качиш на върха, в реалността започват съмненията, започват присъдите. И ти, вместо да крещиш от щастие, започваш да снимаш, да вадиш първа, втора камера, която да документира факта, че си успял да стигнеш до тук.