Марияна Боянова...

Да покоряваш върхове.

Да покоряваш върхове.

„На футболистите им ръкопляскат стадионите. На волейболистите им ръкопляскат от трибуните. А на алпиниста, изкачил върха, му ръкопляскат само боговете.“ Това са думи на българския алпинист Боян Петров.

Победата често е самотно изживяване. Сама по себе си тя не е сладка, колкото извървения път до нея. Някои го изминават честно – без кислородни маски и шерпи, дори с по-малко дрехи, за да излязат извън комфортната си зона и да бързат повече към върха. Извървяват го въпреки диабета и победените болести, въпреки нещастните събития и контузии. Изправят се и продължават. И стават най-добрите. И Мергел ги пита, „Има ли други като теб в България?“, а Боян гордо заявява, „Всички сме такива там!“.

Победата често не е такава, каквато повече хора си представяме. Романтиката, възгласите, удовлетвореността от постигането на целта изглежда са по-скоро част от вълнуващ филмов сценарий. Когато се качиш на върха, в реалността започват съмненията, започват присъдите. И ти, вместо да крещиш от щастие, започваш да снимаш, да вадиш първа, втора камера, която да документира факта, че си успял да стигнеш до тук.

Победата често изисква жертви. Изисква километри извървени пъртини в снега, когато никой не тръгва преди теб да отъпче пътя за останалите. Победата изисква лидери и инициатива. Всеки покорен връх дава своето отражение – емоционална удовлетвореност, признание от околните, 10-на килограма загубено тегло, понякога и загубено съзнание. Случайни срещи, които те връщат към живота.

И въпреки, че сравняването на един такъв твърде сериозен спорт с прозата на бизнеса за мен звучи нелогично на пръв поглед, то принципите, според които се борим да покоряваме алпийските и професионалните върхове са твърде еднакви. Но често, доблестта в признанието на конкуренцията я няма. В бизнеса често търсим онези шерпи, които да поемат отговорността, когато сме направили грешка, и да се покрият, когато искаме да си припишем всъщност техните заслуги. Това са хората, които извървяват пътя с нас незабележимо и геройски – без излишна суета и шумотевица около тях. И заслужават своето признание, оценка и награди. Това изречение трябва да е особено важно за всеки работодател.

Успехът е функция на подготовката. Отново думи на Боян Петров. Думи, които могат твърде естествено да се впишат в бизнес контекст. Ако изкачването на един връх отнема 10 часа, то обратният път надолу се взема за доста по-малко време – понякога ½ или 1/3 дори. Всеки се готви за успеха, знае как да реагира, как да го прегърне, но не знае как да се задържи на върха. Затова понякога и твърде бързо слиза от него. А в този случай, вече никой не е подготвен как да приеме провала.

Понякога ни се налага да се откажем. Въпреки всички мотивиращи сентенции, които ни казват как да ставаме и да се изправяме и все да продължаваме, истината е, че да се откажеш често е въпрос на по-голяма смелост и разум, отколкото да продължиш. Когато ти останат 40 м за изкачване на пакистански осемхилядник (2009г) и ти се откажеш, е лесно да бъдеш съден. Ще те намерят я в Пакистан, я в Китай, а най-вероятно – изобщо няма да те намерят. Трудно е, решението да се откажеш в този момента, но знаеш, че е по-добре да се върнеш и да го изкачиш, когато си наистина готов. И го правиш години по-късно. Когато се отказваме при правилно подредени приоритети и ясна визия защо го правим, не губим, а само печелим още една цел, която копнеем да постигнем.